Първите кметове на село Кумарица след Освобождението са Младен Цветков-Бебо, Кръстан Величков, Стоян Матов и Стоил Младенов. Ценни сведения за Новата и Най-нова история на селищата, образували днешния град Нови Искър, се съдържат в книгите на Васил Димитров – „Курило и курилци“ и „По друмищата на Шопско“, както и в изследването на Стефан Шарлопов „Устремът на „Зебра““.

Освобождението поставя началото на възстановяването на българската държава, изграждането на местното самоуправление и отприщва икономическия напредък. Укрепването на страната обаче е съпътствано от постоянния стремеж на нацията да реализира своя национален идеал – Санстефанска България. В името на това обединение през периода 1912 – 1918 г. България участва последователно в Балканските войни и в Първата световна война. Жителите на Курило, Кумарица и Гниляне се включват активно в тези съдбовни събития и дават свидни жертви, чиито имена и памет са съхранени до днес върху местните войнишки паметници.

Ключов фактор за индустриализацията на селата Кумарица и Курило се оказва изграждането на железопътната линия София – Роман. Тя е построена за четири години и е открита тържествено на 20 февруари 1897 г. в присъствието на княз Фердинанд, княгиня Мария Луиза, сръбския крал Александър и министър-председателя Константин Стоилов. Решението гарата да бъде разположена в село Курило, съчетано с наличието на свободна работна ръка, се превръща в мощен двигател за бързото икономическо развитие на целия район.

През 1927 г. започва строителството на най-голямата за времето си ТЕЦ в България, изградена от белгийска компания. Тя е въведена в експлоатация през следващата година, след като е официално открита от цар Борис III. Междувременно братя Дамянови и Ганчеви създават фабрика за каучукови изделия. През 1936 г. австриецът Макс Дамборец поставя началото на цветната металургия у нас с първата оловнодобивна фабрика в Курило, а през същата година производствена дейност започва и местно текстилно предприятие. Тези заводи осигуряват препитание не само за курилци, но и за населението от околните селища.

Нарастващите възможности на Курило го превръщат в първото село в Шопско, което се електрифицира – това се случва през 1932 г. Постепенно по-заможните, а след това и по-бедните семейства започват да използват електричеството в домовете си. Успоредно с това започва и водоснабдяването на селото. С общия труд на местните домакинства е изградена четирикилометрова водопроводна мрежа. Във всяка махала, на централно място, е издигната по една циментова чешма, по която потича чиста вода от изворите в местността Кюмезо.

Бързото икономическо развитие неминуемо променя социалната структура. Засилват се процесите на диференциация в обществото, което в края на XIX век води до увеличаване броя на политическите партии. Част от тях възникват вследствие на „роенето“ на Либералната и Консервативната партии, но се появяват и нови структури като Българската социалдемократическа партия (БСДП) и Българският земеделски народен съюз (БЗНС). Политическите борби и противопоставяния бързо се превръщат в основна характеристика на българския обществен живот.

В края на XIX век Енко Петков Златков създава първата социалистическа група в село Курило, а през 1900 г. тук за първи път се чества Празникът на труда – 1 май. По-късно, през 1919 г., групата се обявява за първична партийна организация на БКП, като социалистическите идеи бързо намират привърженици и в Кумарица и Гниляне. По време на земеделското правителство на Александър Стамболийски Гълъб Маринков (Цицалеца) изгражда организация на БЗНС в Курило. През септември 1922 г. е основана и комунистическа партийна организация в Гниляне, а учредителите избират за свой секретар Янаки Венков Пенчев.

През 1923 г. БКП – след първоначално пасивно отношение към Деветоюнския преврат – започва подготовка за въстание. Партийните секретари по места получават указания за действие. Янаки Венков успява да осигури оръжие чрез военния арсенал, благодарение на което групата от Гниляне се оказва най-добре въоръжената в района. Партийният отговорник от Окръжния комитет Кирил Чепишев прехвърля организацията на Гниляне към Кумаришкия партиен район, където се създава военно-революционен комитет. Негов командир е Гаврил Начков от Мировяне, заместник-председател е Янаки Венков от Гниляне, а членове са Никола Желязков, Енко Петков и Гълъб Маринков от Курило, Петър Илиев от Кумарица и Тодор Стоянчов от село Требич.

По предварителна уговорка Начков и Венков трябва да завземат властта в определените им села и след това да подкрепят въстанието в София. На 22 септември 1923 г. въстаниците в Гниляне овладяват кметството и обявяват „Гнилянската република“. Изпълнявайки плана, група от 25 души потегля към Курило, където се обединява с местните въстаници и заедно завземат курилската гара. В книгата си „Гниляне в борба за свобода и щастие“ Янаки Венков твърди, че „гарата и полицейският участък падат в техни ръце без затруднения“. Според друг участник във въстанието обаче – Тодор Антов – по това време в Курило все още няма полицейски участък; такъв е създаден едва през 1924 г. след убийството на кметовете на Курило и Кътина.

След полунощ пристига свръзката от София в лицето на Рангел Стоянов, който съобщава, че въстанието се отлага до второ нареждане. Янаки Венков разпуска хората си. Още на следващия ден, 23 септември, от столицата в Гниляне пристигат няколко камиона с жандармерия, предвождана от известния с жестокостта си капитан Харлаков. На път за Гниляне, в Курило е арестуван и жестоко пребит Гълъб Маринков. Последват масови арести на участниците в Септемврийското въстание, които са откарани в Дирекцията на полицията в София. Срещу въстаниците от Кумаришкия регион е образувано наказателно дело в Софийския апелативен съд. В обвинителния акт по следствено дело №150/1923 г. по описа на IV съдебен следовател са изброени имената на 53-ма въстаници от Гниляне, Кумарица, Курило, Кътина и Мировяне. Процесът е преустановен през април 1924 г. с обявяването на амнистия.

Партийните функционери продължават своята нелегална конспиративна работа и след разгрома на въстанието, особено след като БКП е официално забранена с приемането на Закона за защита на държавата (ЗЗД). След комунистическия атентат в църквата „Света Неделя“ през 1925 г. Янаки Венков и Владимир Щърбанов са арестувани и осъдени по ЗЗД съответно на седем и пет години затвор, но с последвалата амнистия от 1926 г. са освободени.

През април 1932 г. във фабрика „Зебра“ избухва едномесечна стачка с искания за по-високи заплати и подоббряване на условията на труд. Организационна помощ на работниците оказват Васил Марков от Окръжния комитет на партията и Александър Войков от секторното ръководство на Работническия младежки съюз (РМС). Стачката се ръководи от Независимите работнически професионални съюзи (НРПС) и приключва с частичен успех. Събитията и полицейското насилие над протестиращите са подробно отразени от тогавашния вестник „Ехо“.

Самият Александър Войков е роден в село Кумарица през 1913 г. След завършване на 7-и клас заминава за София, за да учи шивашки занаят. Става член на РМС, а през 1931 г. е избран за секретар на Локорския районен комитет на организацията. През 1934 г. постъпва като редовен войник в Първа интендантска дружина, където по указание на БРП (к) изгражда нелегална партийна група и развива активна агитационна дейност. Войнишката конспирация обаче е разкрита, а Войков е задържан заедно със свои съратници и осъден на смърт. Присъдата е изпълнена, а години по-късно – с указ от 1955 г. – неговото име „Александър Войков“ се дава на новото обединено селище, създадено след сливането на селата Славовци и Кумарица.

По време на Втората световна война партийните дейци от региона се включват активно в подкрепа на организираната Соболева акция, настояваща за сключване на договор за дружба и взаимна помощ със СССР. След официалното обвързване на България с Тристранния пакт в Гниляне и Курило са разквартирувани германски войници, а комунистическата партия поема по пътя на въоръжената съпротива.

На 19 април 1944 г. в Гниляне пристига отговорникът по партизанската дейност Иван Парев, роден в село Световрачане. Той обикаля домовете на партийните членове и ремсистите в Гниляне с неотложната задача да ги мобилизира като партизани и да събере провизии за отрядите. На 7 май 1944 г. Парев е заловен в дома си в Световрачане и е отведен в полицейския участък в Курило. Подложен е на жестоки изтезания в продължение на повече от две седмици и на 25 май е убит.

В крайната фаза на Втората световна война България преминава на страната на Антихитлеристката коалиция. На историческата среща в Москва през октомври 1944 г. обаче Йосиф Сталин и Уинстън Чърчил си поделят Балканите на сфери на влияние (т.нар. „процентно споразумение“). България попада изцяло в съветската зона, което предопределя нейното бъдеще. Страната се изгражда като тоталитарна държава по съветски образец, а последвалите дълбоки, бурни и болезнени промени се превръщат в основен път на развитие и за нашия град през следващите десетилетия.