Генералът от пехотата Никола Жеков е една от най-могъщите и противоречиви фигури в българската история – главнокомандващ на Действащата армия по време на Първата световна война. Но какво прави един бележит генерал в Курило?

След края на Първата световна война и националната катастрофа, генерал Жеков е обвинен от политическите си противници за националния погром. Той прекарва няколко години в чужбина, но през 1921 г. взема смелото решение сам да се завърне в България, за да се изправи пред съда на тогавашното правителство на Александър Стамболийски. Осъден е на затвор, но след преврата и амнистията от 1924 г. е освободен.

В тези бурни години на политически репресии, преврати, атентати и преследвания в София, генералът има жизнена нужда от място, което е хем близо до столицата за поддържане на контакти, хем достатъчно изолирано, за да бъде в безопасност от враговете си.

Районът около гара Курило се оказва стратегически перфектен за тази цел. Тъй като железницата е била строго охранявана заради въглищните доставки и изграждането на ТЕЦ-а, тук е имало постоянно военно и полицейско присъствие, което парадоксално е гарантирало сигурност.

Генералът прекарва време в района, възползвайки се от уединението край Искър. Местните хора са знаели кой е той, но шопската дискретност и фактът, че в Курило са се заселвали предимно будни и корави планинци от Балкана, му осигуряват перфектното човешко прикритие. Оттук той е можел за минути да се качи на влака за София, ако ситуацията го изисква, или да изчезне на север в Искърското дефиле при най-малката опасност. Курило не е просто спирка – то е неговият сигурен тил в тишината на полето.

Цар Фердинанд не е строил огромен дворец като „Врана“ в този район. Неговият ловен павилион в Курило е бил дървена, изключително изящна постройка в алпийски/швейцарски стил, разположена в близост до големите завои и разливи на река Искър. Мястото е било избрано така, че да бъде скрито от тръстики и върби заради любовта на монарха към птичия рай. Царят е имал специално изградени дървени мостчета (наколни пътеки) над блатата, по които е вървял тихо, за да не плаши птиците.

Когато цар Борис III поема престола, той превръща този павилион в място за тайни държавнически срещи. Докато в София министрите и чуждите дипломати са го следели под лупа, Борис е казвал: „Отивам да покарам локомотива до Курило“ . Той е слизал на гарата, пресичал е линията и се е уединявал в павилиона сред природата. Говори се, че именно тук, далеч от ушите на чуждите разузнавания, той е провеждал поверителни разговори с ключови политици и генерали по време на Втората световна война, решавайки съдбата на България на по чаша чай, докато навън са пеели дивите патици.

Днес блатата до голяма степен са пресушени или променени от хората, а от дървения павилион са останали само легендите и спомените на старите фамилии, но духът на тези царски разходки все още витае над полето край Искър.