Когато говорим за индустриалния възход на Искърското дефиле през първата половина на ХХ век, съзнанието ни често ни връща към големите държавни заводи от по-късната епоха. Но истинският двигател на местната икономика в началото се задвижва от смелите идеи на предприемчиви фамилии. Една такава история ни връща към корените на днешния град Нови Искър, за да ни разкаже за фабрика „Димицкови“ в Курило – символ на упорит труд, иновация и дълбок родов корен.

Днес, благодарение на паметта на наследниците и архивните материали, които предстои да излязат наяве, отваряме една забравена страница от летописа на нашия край.

Родовият корен на индустриалеца Коста Димицков тръгва от емблематичния за времето си софийски квартал „Коньовица“. Там неговият баща, Станислав Димицков, се заселва, след като бяга по време на войните от македонския град Прилеп. Влюбен в красива мома от шопския край, той създава семейство и остава да живее в района.

Първоначално Станислав отваря малка кръчма в непосредствена близост до жп гара Курило. Мястото бързо се превръща в притегателен център, тъй като обслужва пътниците, ползващи единствения междуселски транспорт за онова време. Кръчмата е била винаги оживена, гъмжаща от непрекъснат поток от хора, споделящи новини и съдби. Сред емблематичните посетители, оставили диря в спомените на фамилията, е и легендарният български борец Дан Колов, който редовно е отсядал в крайгаровото заведение.

С натрупания капитал семейството закупува земеделска земя. Именно върху нея, воден от предприемаческия си дух, синът Коста Димицков решава да построи фабрика в близост до жп гара Курило – място, което по това време тепърва започва да пулсира с ритъма на железницата.

Коста Димицков прави следващата голяма крачка, без да пести средства за качество. Новото предприятие е изцяло оборудвано с модерни за времето си немски машини и технологии.

Фабриката се специализира в производството на постни минерални бои, останали в паметта на местните като „земни бои“. Името им не е случайно – те са се произвеждали изцяло от естествени природни пигменти, скални образувания, глини и хумус, извличани директно от земята. Суровините са се смилали на място в специална мелница, разположена на територията на фабриката.

Производството е било циклично и сезонно, съобразено изцяло с нуждите на населението за пролетното обновяване и боядисване на домовете. Основната работна ръка е било самото семейство Димицкови, а в пиковите периоди са наемали и помагачи от околните села, осигурявайки препитание на местните хора. Веднага след като фабриката започва да функционира, в непосредствена близост е построена и семейната къща, която събира под покрива си цялата фамилия.

Когато през декември 1947 г. вълната на масова национализация залива страната и ликвидира частната промишленост, съдбата на фабрика „Димицкови“ се оказва по-различна и необичайна. За разлика от повечето предприятия, тя не е насилствено отнета, а е взета от държавата под наем. Това позволява на фамилията да запази част от достойнството си и връзката с изграденото от тях.

Коста Димицков остава в историята на Курило не само като индустриалец, но и като филантроп с голямо сърце. Той е бил изключително уважаван от местните жители заради своята всеотдайност и коректност. Името му е записано на едно от първите места в църковните книги като един от големите дарители на курилската църква „Успение Богородично“.

По време на социализма фабриката става част от мащабния индустриален бум на Софийското поле и в частност на гара Курило. Тя се утвърждава като специализиран производител на почистващи препарати, бои, лакове и други изделия на битовата химия (под името „Прогрес“).

С прехода към пазарна икономика и остаряването на производствените линии, текстилният, оловодобивният и химическият сектор в района претърпяват сериозна криза. За да запазят активите на дружеството, собствениците пренасочват ресурсите си към сектора на недвижимите имоти. Те превръщат бившата фабрика в работещ и модерен индустриален парк.

Днес, десетилетия по-късно, много от сградите на старата фабрика все още съществуват в автентичния си вид, в който са били построени – като мълчаливи свидетели на една индустриална приказка, започнала от шепа земни бои край река Искър.