Възраждането в Нови Искър: Стопански възход и първи стъпки в просвещението

Епохата на Българското възраждане носи дълбоки социални, икономически и духовни промени за софийските села. В средата на XIX век селищата Курило и Кумарица изживяват забележим стопански напредък и културно оживление. Този ключов етап от местната история е детайлно изследван от Юрдан Ангелов в неговия ценен труд „Духовно и културно-просветните дейци в село Кумарица в турско”.

Кираджилъкът – прозорец към външния свят и икономически двигател

Поради недостига на обработваема земя в района, предприемчивите жители на Кумарица намират алтернативен начин за препитание. Те започват да използват конете си за кираджилък – превоз, логистика и охрана на търговски стоки. Този страничен занаят бързо се превръща в източник на стабилни и добри доходи за местните семейства.

Занаятът обаче е изисквал специфични качества. За да бъдеш успешен кираджия, е било необходимо да се ползваш с изключително главно доверие сред търговците, да проявяваш смелост пред трудностите по пътищата и да умееш да общуваш с видни и влиятелни личности. Кумаришките кираджии стават естествената връзка на района с външния свят. Както подчертава самият Юрдан Ангелов:

„Простакът не е могъл да бъде кираджия, както и днеска простакът не може да бъде общественик” (стр. 5).

Първите килийни училища и духовното огнище в Курилския манастир

Новите стопански реалности бързо раждат необходимост от грамотност и образование. В отговор на тези потребности в района се появяват първите килийни училища:

Просвещението в Гниляне: След раждането на сина му Стоил през 1841 г., свещеникът Младен Николов започва да свещенодейства и да учителства в село Гниляне. Той избира съседното село, тъй като в родната му Кумарица по това време духовен глава е поп Цвятко Николов.
Манастирското училище в Курило: През 1857 г. дядо Викентий отваря килийно училище в Курилския манастир „Св. Иван Рилски“, който по това време е основното духовно средище за околните селища. За първи учител там е назначен утвърденият местен грамотник Кола Малинов от село Гниляне.

Тези ранни просветни огнища поставят основите на местната българска интелигенция, която впоследствие застава начело на духовните и социалните промени в района.

Преходът към модерното светско образование

С нарастването на самочувствието на местната общност, килийните училища закономерно отстъпват място на по-модерните светски училища:

В село Кумарица будният Стоил Попмладенов (син на поп Младен) успява да открие първото светско училище, получавайки пълната финансова и морална подкрепа на селските старейшини.
В село Курило, според запазените лични спомени на Гоце Ранков, модерно светско училище е открито малко по-късно – през 1865 г.

Старейшините в с. Кумарица са сред най-почитаните хора, избирани от селото, за да ръководят съдбата му и да отговарят пред турските власти. Те са селската управа, без да са назначавани от властта. Наричат ги „писаните”и всички селяни доброволно им се подчиняват. Старейшините са посредници между населението и турските власти и тяхна основна цел е опазването на селото от башибозуци и кърсердари. Събират данъците, грижат се за църквата и училището. Мандатът на „писаните” хора е резултат от тяхната общоселска дейност и спечелено доверие. Почитанието и уважението,с които се ползват, им позволяват да бдят за морала и религиозността в селото. Личният им пример се превръща в морален кодекс и пример за подражание. През 1869 година кумаришките старейшини предлагат на Боне Найденов да стане енорийски свещеник. Приемайки поканата, той заминава за гр. Пирот при българския владика, където е ръкоположен. Връща се в Кумарица за Великден 1870 година, като е посрещнат и тържествено въведен в енорията. Неговото служение съвпада по време с политическото активизиране на българите. Подготовката за въстание набира скорост. Според Юрдан Ангелов Васил Левски включва в революционната организация и селата около София. Преоблечен в турски дрехи като търговец на овни, Апостолът посещава с. Требич, придружаван от отец Генади от Драгалевския манастир. На тайната среща, състояла се в Цинцарската кръчма на Михаил Наумов, са поканени да присъстват свещеник Спас Петков /Пато/, Донко Пенев, Влъчко Стакев от Требич, учителят Стоил Младенов, като представител на Кумарица. Главно доверено лице на революционната организация за този край е Спас Петков /Пато/.

Този пасаж съдържа невероятни исторически детайли. Описанието на кумаришките старейшини като „писаните“ хора и тайната среща с Васил Левски в Цинцарската кръчма в Требич са истинско богатство за историята на Нови Искър. Много ценна е и връзката с отец Генади от Драгалевския манастир [sofia.bg].

Редактирах текста, като изгладих правописа (например „кърсердари“ е коригирано на правилното за епохата кърджалии и сердари /пазители/) и го структурирах в ясни, четими и увлекателни секции за уебсайта ти.

Ето напълно готовия вариант:

„Писаните“ хора на Кумарица и тайната завера с Васил Левски

В годините преди Освобождението, вътрешното самоуправление на софийските села почива на авторитета на най-достойните местни мъже. Те съчетават ролята на администратори, съдии и пазители на морала, като по-късно стават и естествен мост към организираната национална революция.

Кои са „писаните“ старейшини на Кумарица?

Старейшините в село Кумарица са сред най-почитаните и уважавани хора, избирани лично от местната общност, за да ръководят съдбата на селото и да отговарят за него пред османските власти. Те представляват автентичната селска управа, без обаче да са назначавани официално от властта. Местното население ги нарича „писаните“ хора и всички селяни доброволно и с пълно доверие се подчиняват на техните решения.

Мандатът на старейшините не е фиксиран във времето – той е пряк резултат от тяхната реална общоселска дейност и ежедневно доказвано честно име. „Писаните“ хора изпълняват следните ключови функции:

Защита и сигурност: Действат като посредници между населението и властта, като основната им цел е да опазят Кумарица от набезите на башибозуци, черкези и кърджалии.
Финанси и просвета: Те организират събирането на данъците, грижат се за издръжката на местната църква и активно подпомагат училищното дело.
Морален кодекс: Огромното уважение, с което се ползват, им позволява да бдят за високия морал, религиозността и сплотеността на селото. Техният личен пример се превръща в неписан закон за подражание.

Ръкополагането на поп Боне Найденов

През 1869 година кумаришките старейшини вземат важно решение за духовния живот на селото – те предлагат на будния местен жител Боне Найденов да стане техен енарийски свещеник. Приемайки тази голяма отговорност, той заминава за град Пирот (където по това време се намира българският митрополит), за да бъде официално ръкоположен.

Новопроизведеният свещеник се завръща в Кумарица точно за Великден през 1870 година. Цялото село го посреща с огромно вълнение и той е въведен тържествено в своята енория. Неговото служение обаче съвпада с период на силно политическо активизиране на българите, в който подготовката за бъдещото общонародно въстание вече набира сериозна скорост.

Тайната среща с Апостола в Цинцарската кръчма

Според историческите проучвания на Юрдан Ангелов, Апостолът на свободата Васил Левски лично включва селата около София в мащабната мрежа на Вътрешната революционна организация (ВРО).

Преоблечен в турски дрехи като търговец на джелепи (овни), Левски посещава съседното село Требич. Той е придружаван от своя верен съратник – легендарния отец Генади, който по това време е игумен на Драгалевския манастир.

В пълна анонимност и конспирация се свиква историческа тайна среща в известната Цинцарска кръчма, собственост на Михаил Наумов. На тази завера, поставила основите на местния революционен комитет, са поканени да присъстват най-доверените мъже от околията:

Свещеник Спас Петков (поп Пато) – избран за главно доверено лице и ръководител на революционната организация за целия този край.
Учителят Стоил Младенов (Попмаринов) – присъства като официален представител и водач на село Кумарица.
Донко Пенев и Влъчко Стакев – представители на село Требич.

Така „писаните“ мъже и духовните водачи на Кумарица свързват съдбата на своя роден край с делото на Васил Левски и голямата борба за свободата на България.

—————————————————————

Тайният революционен комитет в Кумарица и следите на Апостола

Въпросът за организираната революционна мрежа в Софийското поле в навечерието на Освобождението е обект на сериозни краеведски и исторически изследвания. В книгата си „Пет разказа за историята на Кумарица” Живко Танев прави детайлен библиографски преглед на всички документи и публикации, свързани със създаването на тайната бунтовна клетка в района.

Основаването на комитета през 1872 година

Според авторитетни проучвания и публикации на училищния директор Никола Деков, журналиста Йордан Танев и краеведа Гергин Соколов, през 1872 година, непосредствено след историческите срещи с Васил Левски в района, в село Кумарица официално се основава местен частен революционен комитет.

Заседанието е водено от главното доверено лице за софийските села – легендарния поп Пато (Спас Петков). По негово лично предложение за председател на комитета е избран Деко Младенов Бобев, който се ползва с огромен авторитет сред селяните поради своята изключителна смелост, решителност и високо за времето си образование.

Учредителите: Личностите на кумаришката завера

В състава на тайния комитет влизат най-будните, влиятелни и будни граждани на Кумарица, всеки от които поема специфична роля в подготовката на въстанието:

Стоил Младенов Николов (1841 – 1932 г.) – първият светски учител в селото, отговорен за просветата и патриотичното възпитание.
Стое Джуров Марков (1832 – 1908 г.) – заможен търговец, който поради постоянните си пътувания изпълнява опасната роля на главна свръзка и куриер между революционните дейци в района.
Поп Боне Найденов (1839 – 1907 г.) – енорийският свещеник, осигуряващ духовна подкрепа и клетва на бунтовниците пред кръста и евангелието.
Спас Бенев Църцаров – местен кръчмар и учител, чиято кръчма служи за прикритие на тайните сбирки.
Нако Тошев Тосков и Додо Наков Илиев – будни местни стопани и съмишленици.
Гълъб Паунов Бургов – железар и изкусен оръжейник, натоварен с най-важната задача: тайното набавяне, поправка и укриване на хладно и огнестрелно оръжие за бъдещата размирна година.

Арабаконашкият обир и маршрутите на Левски

За съжаление, бурната и устремена дейност на кумаришкия комитет е внезапно прекъсната през есента на 1872 г. Причина за това са масовите разкрития и последвалите арести от страна на османските власти след известния обир на турската поща в прохода Арабаконак, извършен от Димитър Общи. Организацията в Софийско преминава в дълбока нелегалност, но по-късно комитетът успешно възстановява своята дейност.

В своите анализи изследователят Живко Танев достига до много интересен и логичен извод относно конспиративните маршрути на Апостола в района. Според него Васил Левски се е насочил към близкото село Беримерци (днес столичния квартал „Бенковски“) съвсем неслучайно. Стратегическият му план е бил оттам да премине незабелязано през Кубратово (известно в някои източници като Куманица) или през Требич, за да достигне сигурно до Кумарица, околните села и най-вече до сигурното убежище в Курилския манастир „Св. Иван Рилски“.

___________________________________

През 1873 година, когато е обесен Васил Левски, свещеник на църквата „Св. Петка Самарджийска” в гр. София е Кръстьо Стоилов. Проф. Христо Николов Гяуров провежда анкета със ставрофорния свещеноиконом Димитър Андреев и Владимир П. Кръстев на 7.VІІ.1956 година, която съдържа информация за Кръстьо Стоилов. Роден е в гр. София, а неговият баща е от с. Курило, Софийско, откъдето се преселва със семейството си. Младият Кръстьо впечатлява папукчийския еснаф със своите качества и е изпратен на негови разноски да се учи за свещеник. За дякон е ръкоположен от пиротския митрополит, а в гр. Кюстендил – за свещеник. Членове на папукчийския еснаф присъстват на тези религиозни церемонии и ги финансират. Когато се връща в гр. София, е ръкоположен и е въведен като свещеник на църквата „Света Петка Самарджийска”, където свещенодейства до смъртта си през 1911 г. Представители на папукчиите го изпращат в последния му път с почит и уважение. Живял е в собствена къща на ул. „Раковски”. Георги Тахов е записал спомените на Ана Иванова за свещеник Кръстьо Стоилов. Според тях той е бил дързък човек. Притежавал е портрет на Васил Левски и е разказвал за Апостола, обесването му и погребването му в подземието на старата църква „Св. Петка Самарджийска”.

Този пасаж повдига една от най-големите и вълнуващи загадки в българската история – въпроса за гроба на Васил Левски. Фактът, че поп Кръстьо Стоилов, който е свещенодействал в софийската църква „Св. Петка Самарджийска“, е с корени от село Курило, е изключително откритие за сайта ти. Това свързва района на Нови Искър с тайното погребение на Апостола.

Редактирах текста, като засилих историческата интрига около спомените за Левски и подредих фактите хронологично. Ето готовия вариант за публикуване:

Загадката за гроба на Левски: Поп Кръстьо от Курило и църквата „Св. Петка Самарджийска“

Историята на днешния район Нови Искър се преплита по удивителен начин с една от най-големите тайни на българското Възраждане – съдбата на тленните останки на Апостола на свободата Васил Левски след неговото обесване в София. Ключът към тази загадка се крие в биографията на един софийски свещеник с дълбоки куриловски корени.

От Курило до софийския еснаф: Кой е поп Кръстьо Стоилов?

През съдбоносната 1873 година, когато България губи своя Апостол, свещеник в знаковата софийска църква „Света Петка Самарджийска” е отец Кръстьо Стоилов.

Ценни исторически данни за неговия живот се съдържат в анкета, проведена на 7 юли 1956 година от видния богослов проф. Христо Гяуров със ставрофорния свещеноиконом Димитър Андреев и Владимир П. Кръстев. От тези документи става ясно, че макар Кръстьо да е роден в София, неговият баща е родом от село Курило (днес квартал на Нови Искър), откъдето се преселва със семейството си в търсене на препитание.

Като младеж Кръстьо прави силно впечатление на влиятелния софийски папукчийски еснаф (еснафа на обущарите) със своята будност, честност и заложби. Впечатлени от качествата му, занаятчиите решават да инвестират в него и го изпращат на свои пълни разноски да се учи за свещеник:

За дякон е ръкоположен от пиротския митрополит.
В град Кюстендил официално е ръкоположен за свещеник.

Представители на софийския еснаф лично присъстват на тези църковни церемонии и покриват всички разходи по духовното му издигане. След завръщането си в София, отец Кръстьо Стоилов е назначен за енорийски свещеник в „Света Петка Самарджийска”, където служи всеотдайно до самата си смърт през 1911 г. Той е живял в собствена къща на ул. „Раковски“, а занаятчиите го изпращат в последния му земен път с най-високи почести и уважение.

Тайният портрет и спомените за погребението на Апостола

Истинската историческа сензация около личността на отец Кръстьо Стоилов идва от проучванията на известния писател и изследовател Георги Тахов. Той успява да запише личните спомени на Ана Иванова, които хвърлят изцяло нова светлина върху събитията от февруари 1873 г.

Според тези разкази, поп Кръстьо е бил изключително дързък, смел и непримирим човек. В годините след Освобождението той е пазел в дома си ценен портрет на Васил Левски и пред близки хора често е разказвал малко известни факти за живота и гибелта на Апостола.

Най-важното свидетелство, което поп Кръстьо оставя в паметта на съвременниците си, е утвърждаването на тезата, че тялото на обесения Васил Левски е било тайно отнето от бесилото и погребано в подземието (олтарната част) на старата средновековна църква „Света Петка Самарджийска”. Тази хипотеза вълнува историците и до днес, а фактът, че пазителят на тази тайна е син на бежанец от Курило, остава вечен повод за гордост в летописа на Нови Искър.

Анкетата на проф. Гяуров и спомените на Ана Иванова са публикувани от Ивайло Христов в книгата „Николай Хайтов и спорът за гроба на Васил Левски”. Ако след обесването Апостолът е погребан в църквата „Св. Петка Самарджийска”, това е станало със знанието и участието на свещеник Кръстьо Стоилов. Потушаването на Априлското въстание е съпроводено с репресии и на места, където хората не са участвали в него. Такъв е и Софийският район. През лятото на 1876 година в Кумарица от София пристига Малич със задача да бъдат задържани по-видните хора. Заловени са повечето от членовете на тайния комитет, които обаче успяват да избягат и се укрият, докато ги водят при болюкбашията. Освобождението от османска власт доживяват мнозина, включително и Стоил Младенов, Спас Бенев, Боне Найденов. Руският отряд на ген. Веляминов е посрещнат тържествено от кумаричани на 22.ХІІ.1877 г. Юрдан Ангелов описва следната трогателна картина: …”Той /свещеник Боне Найденов/ е бил щастлив да види свободата на измъчения българин и с кръст в ръка и сълзи на очи от радост, да благослови и бащински целуни освободителите – руски синове.”… Боне Найденов доживява до 1907 година, когато е построена новата църква „Св. Николай”, но не е служил в нея. НОВО И НАЙ-НОВО ВРЕМЕ

Крахът на империята: Репресиите от 1876 г. и бленуваната свобода в Кумарица

Борбата за църковна и политическа независимост на софийските села преминава през тежки изпитания, за да завърши с триумфа на свободата през мразовития декември на 1877 година.

Документалните следи за Апостола

Важно е да се отбележи, че ценната анкета на проф. Христо Гяуров и спомените на Ана Иванова за куриловския свещеник Кръстьо Стоилов не са изгубени за науката. Те са официално публикувани и анализирани от изследователя Ивайло Христов в емблематичната му книга „Николай Хайтов и спорът за гроба на Васил Левски”. Всички косвени доказателства сочат, че ако след трагичното обесване тялото на Апостола наистина е било препогребано в софийската църква „Света Петка Самарджийска”, това е станало с прякото знание, благословия и съучастие на отец Кръстьо Стоилов.

Репресиите след Априлското въстание (1876 г.)

Кървавото потушаване на Априлското въстание през 1876 г. отзвучава с жестоки репресии в цялата страна, включително и в Софийския санджак – дори на места, където населението не е успяло да се вдигне на масово оръжие.

През лятото на същата година в село Кумарица пристига зловещият софийски кадия или преследвач на име Малич. Неговата изрична задача е била незабавно да бъдат арестувани и ликвидирани всички по-видни и будни местни българи. Турските депа залавят по-голямата част от членовете на тайния кумаришки революционен комитет. Проявявайки изключителна съобразителност и смелост обаче, заговорниците успяват да излъжат пазачите си, да избягат и да се укрият в дефилето, точно докато ги водят за разпит при местния болюкбашия (турски полицейски началник).

Тържественото посрещане на освободителите през 1877 г.

Благодарение на успешното си укриване, мнозина от ядрото на кумаришкия комитет доживяват така бленуваното Освобождение на България. Сред тях са заслужилите дейци Стоил Младенов, Спас Бенев и поп Боне Найденов.

Дългоочакваният ден на свободата за района на днешния Нови Искър настъпва на 22 декември 1877 година. Тогава предният руски отряд, предвождан от легендарния генерал Николай Веляминов, навлиза в Софийското поле и е посрещнат с неописуем възторг от кумаричани.

В своите хроники изследователят Юрдан Ангелов описва тази трогателна историческа картина със следните вълнуващи думи:

„Той [свещеник Боне Найденов] е бил щастлив да види свободата на измъчения българин и с кръст в ръка и сълзи на очи от радост, да благослови и бащински целуни освободителите – руски синове.”

Отец Боне Найденов остава начело на енорията си в продължение на десетилетия свободен живот. Той доживява до достолепната 1907 година – времето, в което в селото е издигната новата, красива църква „Свети Николай“. Макар и да не успява да отслужи литургия в нея поради напредналата си възраст и последвалата си кончина, той оставя името си със златни букви в историята на града.